За състоянията на духа, възприемани като ритъм на еволюция или инволюция. Композициите визуализират човешки състояния, абстрактни по своята същност. Фокусът е върху диалектиката между опозиционните двойки, като: екстровертност / интровертност, радост / болка (физическа / духовна), работохолизъм / мързел, самоконтрол, еуфория / депресия, страх /любов (споменато от световната здравна организация с номенклатура F 63.9 ), фобии / свобода и т.н. ИЛИ етично дефинирани състояния: лакомия, алчност, похот, леност, гняв, завист, гордост.

The CUBA LIBRE project is a long frieze of compositions set somewhere in the streets of the island. Street sequences, something like holography – each small part carries information about the whole. Plein air, drawings live among shrimps and coffees, a stolen backpack with painting sets, curious eyes wide open; broad staircases reminding of glamor gone long ago expose their armatures. A return to the sensory memories of my childhood. Cuba streamed on my canvases after a travel to that coveted place, painted after my impressions and drawings.
>> (Exibition in Galerie Alte Feuerwache 2006 – Goettingen,BRD)

        Танцуващият човек (Homo Saltans) живее в радостта. Той разполага тялото си в ритъм и диалогизира в „есперантото“ на танца. Прецизният избор на фаза от движението дава кинетичния ключ и ни отвежда до платоническото схващане за подвижна красота.

           Kомпозициите репрезентират баланс между две или повече фигури в движение. Всеки от „танцуващите“ е в неравновесно състояние, но в общението, дали ще е танц, разговор, коекзистенция или социализиране, получава стабилност.  Стабилност и то в кинетиката на време-пространството, където е разположен и танцът като възможност.
>> (Изложба в галерия Бялата къща 2017 - Пловдив, БГ)   

Всяка история може да се разкаже по много начини = от едно и също място тръгват различни пътища. Така е и с пейзажа. Субективните възприятия на определен пейзаж създават многото фасети на една въглеродна истина, а според Шопенхауер могат и да я обективират. Но за това трябват „невинни“ очи. Търсещи, възприемащи, съзидателно съзерцаващи, пресъздаващи.

- Голото тяло само по себе си не е срамно. Срамно може да е това, което мислите за него.

                                                                                                                               Аристотел

... или каквото не мислите за него.