● Проектът развива темата за трансформирането на мига в безкрайност, издига преходните моменти на изгрева и залеза във вечно преживяване на постоянен светлинен поток. Потапя зрителя директно в движението на природата, където границата между обект и пространство изчезва.
● Пейзажът се конципира като процес на възприятие, а времето - като движение.
● Метафоричното „хукване подир слънцето“ е опит да останем със светлината и да удължим настоящето. Догонването на слънцето е опит да превърнем кантовия феномен (изгрева/ залеза) във вечен ноумен (светлина).
● Част от дългосрочния проект „Седиментен процес“, шеста фаза.

Най-високата точка – Вертекс** може да е
друга гледна точка,
вдъхновението да вдъхновяваш,
радост от осъзнаването на настоящия момент,
стремеж без патетика,
желанието да се повдигнеш на пръсти,
смелостта да посегнеш, към това, което харесваш…

Метафизичният нюанс е препратка към специалното усещане за подвижност на границите, …когато волята за свобода „заглушава“ инстинкта за самосъхранение в допустимите граници. Съзнанието за Ангел хранител, който те хваща и „спасява“, това е идеята -мрежа, която обезопасява твоя скок в нови пространства и предизвикателства. Когато падаш, надолу или политаш нагоре, докато осъзнаваш посоката на движение и дали имаш нужда от спасяване.

Абстрактните „образи“ интерпретират ангеличното присъствие като двуполово - ангели със силата на митичните андрогини обитават композициите. Спасители, спасени, спасявани …

● Проект „Архитектът“ докосва екзистенциални въпроси. Вечната тема за връзката между дух и материя, духовните състояния и движения, разположени в различни хронотопоси (*време и място на действието). Авторката визуализира човешката екзистенция като каменна скулптура в процес на изграждане. Монолитът е избран като метафора за „началото“ на всеки човешки живот. Камъкът постепенно придобива форма и индивидуалност според духовната ни заработка, избори  и плановете на Великия Архитект.    ●„Седиментен процес“ е ноу-хау на авторката- език за визуално описание на формата и нейното съдържание. Техниката е акрил и пастел върху хартия. 

● Размисли върху избирателния характер на паметта, субективността на възприятието и свободата на човешката воля да променя това. ● Има пейзажи, които отминават, и пейзажи, които остават. ● Пейзажът е синтез между човек и жизнена среда. А може да бъде и квантово отражение на времето в променящата се материя или в нематериалното, каквото е паметта. ● Оставащите пейзажи са фиксирани по-стабилно в паметта ни и се обективират като доказуема реалност. Те са свързани с рефлексията и нашата вътрешна метрика. ● Отминаващите пейзажи са слабо конкретизирани, почти на ръба на фикцията за действителността им. Нямат препратки към събития и лични преживявания. ...

● Паралелни реалности като физически и ментални структури, всички възможности се осъществяват едновременно. Oчаквано и необратимо, без undo. Континуумът е отворен.  
● Кое е началото на всички възможности? Къде е входът в градината с разклоняващи се пътеки? Или пък паралелните реалности да са физическа страна на прераждането, когато в едно друго битие можеш да избираш нов живот.  ● Какво трябва да е съотношението оригинал – копие? Съвременният човек съжителства удобно с бутафорията, в която копието има познавателна и образователна функция. Оригиналът е единствен по рода си, той вдъхновява. Може да е обект на mimesis 

● Проектът изследва страха от места и ситуации не като пасивно състояние, а като първичен, атавистичен рефлекс за самосъхранение. Обект на психоаналитичен размисъл, тази реакция има за цел да защити индивида, независимо дали заплахата е реална или плод на въображение. ● Централен в изложбата е парадоксът на „продуктивния страх“: докато депресивните състояния обикновено изчерпват ресурсите ни за действие, топофобията действа като неочакван катализатор. Тя превръща външния дразнител в мощна парабола, която задвижва тялото и духа към нови лични хоризонти. Чрез творческата настройка този страх пробужда „латентния номад“ в нас – онзи изначален стремеж за преместване и търсене, който ни връща осезаемото и плътно усещане за реалност. ● В този смисъл, Topophobia не е просто диагноза, а динамичен импулс, който ни изтласква от статиката и ни принуждава да дефинираме своето присъствие в света по нов, по-съзнателен начин.

● Авторката интерпретира темата за видимата и невидима страна на човешкия дух. Монадата е божествената частица във всеки от нас, нетленността на прото-искрата (Alel), осъществената множественост на Бога. Монадата може да заискри или потъмнее, въпрос на духовно развитие и търсене. Тя е ядрото на нашата уникалност, разположена е във вечността. Информационният и енергиен обмен с нашата Монада минава през трансцеденталното.

Барамó интерпретира пластично Монадата като сфера - символ на съвършенство в своята цялост, началото докосва края, преодолява го, за да извърви пътя си към новото начало…

Авторката е вдъхновена по темата от духовното й приятелство с Лайбниц и неговата по-късна философия, а именно Монадологията.

Композициите от този проект имат обектно звучене. 3D металните подрамки (с височина 6 см), върху които е опънато платното, подчертават скулптурното присъствие. 
--------------------
* мнозина мислители, философи, духовни водачи коментират по темата, между които, Джордано Бруно, Гьоте, Ломоносов, Беинса Дуно и т.н.