Най-високата точка – Вертекс** може да е
друга гледна точка,
вдъхновението да вдъхновяваш,
радост от осъзнаването на настоящия момент,
стремеж без патетика,
желанието да се повдигнеш на пръсти,
смелостта да посегнеш, към това, което харесваш…

Метафизичният нюанс е препратка към специалното усещане за подвижност на границите, …когато волята за свобода „заглушава“ инстинкта за самосъхранение в допустимите граници. Съзнанието за Ангел хранител, който те хваща и „спасява“, това е идеята -мрежа, която обезопасява твоя скок в нови пространства и предизвикателства. Когато падаш, надолу или политаш нагоре, докато осъзнаваш посоката на движение и дали имаш нужда от спасяване.

Абстрактните „образи“ интерпретират ангеличното присъствие като двуполово - ангели със силата на митичните андрогини обитават композициите. Спасители, спасени, спасявани …

● Проект „Архитектът“ докосва екзистенциални въпроси. Вечната тема за връзката между дух и материя, духовните състояния и движения, разположени в различни хронотопоси (*време и място на действието). Авторката визуализира човешката екзистенция като каменна скулптура в процес на изграждане. Монолитът е избран като метафора за „началото“ на всеки човешки живот. Камъкът постепенно придобива форма и индивидуалност според духовната ни заработка, избори  и плановете на Великия Архитект.    ●„Седиментен процес“ е ноу-хау на авторката- език за визуално описание на формата и нейното съдържание. Техниката е акрил и пастел върху хартия. 

● Размисли върху избирателния характер на паметта, субективността на възприятието и свободата на човешката воля ма променя това. ● Има пейзажи, които отминават, и пейзажи, които остават. ● Пейзажът е синтез между човек и жизнена среда. А може да бъде и квантово отражение на времето в променящата се материя или в нематериалното, каквото е паметта. ● Оставащите пейзажи са фиксирани по-стабилно в паметта ни и се обективират като доказуема реалност. Те са свързани с рефлексията и нашата вътрешна метрика. ● Отминаващите пейзажи са слабо конкретизирани, почти на ръба на фикцията за действителността им. Нямат препратки към събития и лични преживявания. ...

● Паралелни реалности като физически и ментални структури, всички възможности се осъществяват едновременно. Oчаквано и необратимо, без undo. Континуумът е отворен.  
● Кое е началото на всички възможности? Къде е входът в градината с разклоняващи се пътеки? Или пък паралелните реалности да са физическа страна на прераждането, когато в едно друго битие можеш да избираш нов живот.  ● Какво трябва да е съотношението оригинал – копие? Съвременният човек съжителства удобно с бутафорията, в която копието има познавателна и образователна функция. Оригиналът е единствен по рода си, той вдъхновява. Може да е обект на mimesis 

● The state of Topophobia, as an object of psychoanalysis, describes the fear of certain places or situations and is a reaction of the instinct for self-preservation. It is an atavistic reflex designed to protect the individual, no matter if the threat is real or imaginary.
The contradiction here is that in case of fear and depression the resources for maintenance of an active state decrease, but in spite of this topophobia is productive. The reaction of the Irritant drives the body in the parabola toward a personal horizon and awakens the latent nomad. It creates a physical and psychological feeling of reality.

● Размисли за Монадата (Полиадата) - човешкият дух, неговата видима и невидима страна ... Фокусът е върху божественото просветление - Монада, нетленността на прото-искрата (Alel); личността в отношенията си с времето, монолитността на индивида (латински: individuus - неделим, интегрален).

Монадата се интерпретира от Baramó като сфера - символ на съвършенството в своята цялост, началото докосва края, за да извърви пътя си към новото начало…