Движението на фигурите в късометражния арт-филм „Споделени пространства“ на Елица Баръмова – Барамó внушава усещане за космос. Образите предупреждават за нещо, за което все още няма измислена дума. “Пластиките са монументални, обгърнати от въздух и извънземна загадъчност”.
 

Интересни са рефлексиите на изкуството, в това особено COVID-19 време. Време отрязък от личното ни пространство, което преобърна светогледи, ценности, човешки взаимоотношения по немислим доскоро начин. Новата изява на Елица Баръмова – Барамó като артист е превръщането ѝ в режисьор, сценарист и актьор в арт-филма „Споделени пространства“. Той е реализиран с подкрепата на Столична община, по инициатива „Солидарност в културата”. Проектът е събрал като „действащи лица“ нейните живописни композиции и видео арт. Но както в първичния взрив им е придаден тласък, раздвижени са. Потенциалната енергия е преминала в кинетична, за да ги тласне като човешки растения по пътя през лабиринта, в който господства вътрешният ни Минотавър. Нейният проект „Архитекта“ (част от късометражния филм) беше представен в столичната галерия [a]cube contemporary преди две години в друга фаза от своето развитие -  тематична изложба-живопис серия символни картини с акрил и пастел върху картон. Темите ѝ, избрани с интуиция, разпознават бъдещето. Нейният почерк е „Седиментен процес“- ротация на снопове от светло-контрастни бели и черни нишки. Изградени на "слоеве", образите-символи сгъстяват своята динамика и провокират богатство от асоциативни връзки у зрителя. Така събуждат емоционална верижна реакция в спомените, предизвикват натрупаното от случващото се през деня, нараняват хоризонтите на бъдещето. Визуалният език е минималистичен, монохромен.
 

Времето на пандемията не само доразви, но и преобърна смисъла на фигурите-символи, марионетките на смисъла работят по нов начин. Човешкото капсуловане ги тласна по пътя на вътрешния лабиринт, да търсят равносметка със своя Минотавър. А той има двулико лице – страхът и свободата. Диалектичната им връзка наподобява квантово състояние, едновременното им съществуване на едното в другото.
 

Филмът е озвучен с концептуални текстове на български и английски език, които доказват, че художничката владее не по-малко умело три инструмента – освен четката, думите, но и философията, като търсене на гледна точка отвъд ординарното. Музиката и постпродукцията са на Енил Енчев, а преводите - на Нели Чалъкова.

Привнесените от филма възможности прибавят нови връзки и предлагат на зрителя запазено място във виртуалното пътуване-приключение. Художественото пространство добива стерео формат с допълнителни измерения – движението, обема и мултипликацията (умножаването) на смислите. Раздвижването на съвременна живопис в този формат не е анимация в класическия й вид. Фигурите са извадени от контекста върху тъмен фон, който може да съдържа всичко или тотално отсъства заден план. Разказът е отстранен. „Движенията носят смисъл, не са просто естетика. Картините от обект стават субект.“ Това според проф. Делчев е пионерски акт, който той назовава „арт ре-сюрекция“- възкресение на художественото изображение.
 

„Продължението на картините с концептуален текст са сърцевина на проекта – две части от диптих, понякога думите идват преди цветовете. Текстовете не обясняват, а интерпретират визуалното внушение. Често става и обратното. Предварително обмислената композиция стига до крайната спирка на творческия акт.“ Ситуацията COVID-19 ни изправя пред предизвикателството да се самопознаем. Барамó споделя „То е път към общуване със себе си, да потърсим своя Вергилий... Кинетиката на бавното движение, която заложих в картините, освободи спусъка и вече всичко си е на мястото…“ Според нея художникът е лекар на душата, а за да лекува, трябва да излекува първо себе си.

Тук можем да направим паралел с наскоро излязлата книга на Св. Желев „За бавното живеене и насладата от живота“. За нея писателят Г. Господинов казва: душата има своя скорост (своя бавност) и литературата е тази, която знае повече за това. Когато разказваме една история,… спираме за малко пясъчните часовници, излизаме от текущото време и строим друго, паралелно... Всеки читател знае, че докато чете, пребивава едновременно в две времена – реално текущото и това на разказа. Да умножаваш времена, е от реда на чудесата, които и физиката не може да обясни… Спомнете си … Шехерезада - всяка разказана история отлага ден след ден смъртта…“
 

За разлика от литературните прийоми, Елица Барамó като художник не разчита на разказа. Според нея наративните инструменти са друга област на познание - тя търси в естетиката на бавното движение, в човека-растение - етична възможност. „Това е начин за наблюдение, да разпознаеш фазата на „отклонeние“. То отваря пространство между миговете, дава шанс да открием смисъл в междуредията и смисъла на самоконтрола“... Внушава глад да разбереш чуждата гледна точка. Толерантността е излизане извън егото, домогване до надличното. Барамó го възприема като развитие на практиката на движението Флуксус, което съществува през 60-те години на миналия век. „Мисля си, че настъпва момента за нова вълна на Флуксус, която да напълни отново галериите и да насити киберпространството.“ - пояснява Барамó.