top of page
Видео арт ''Ноумен''.jpg

Пърформанс "Noumenon" (част от арт-филма) фокусира негативната
воля за отказ от определени свободи в полза на идеята (реф. Кант)

Петя Владимирова (статия в dnevnik.bg, български национален онлайн всекидневник, 2020)

Елица Баръмова - Барамó е позната като художник и илюстратор. Сега изненадва публиката като широкоспектърен визуален артист, с късометражния арт-филм "Споделени пространства". В този проект тя е режисьор, сценарист и актьор, а главни "действащи лица" са нейните живописни композиции.
Филмът се реализира с подкрепата на Столична община, инициатива "Солидарност в културата".

 

Част от филма "Споделени пространства" е проект "Архитекта". Тя работи по този проект от пет години, той е отворен и го показва в различни фази от неговото развитие. Първата фаза беше представена в столичната галерия [a]cube contemporary през 2018 г. Сега проект "Архитекта" е в друг етап от развитието си. Mobilis in mobili - подвижен в подвижното. Този девиз на капитан Немо изключително подхожда на арт-филма "Споделени пространства", коментират художници - приятели на Барамó, които са гледали филма.

 

Картините излизат от статиката и влизат в нова реалност
Идеята на Барамó за естетиката на бавното движение задвижва филма в този каданс, а нейните концептуални текстове го озвучават. Те придават - както самата тя отбелязва - ''етична възможност за наблюдение и разпознаване на фазата на отклонeние''. Картините са анимирани от авторката и развиват в реално време кинетичния ключ, заложен в тях. От друга страна, раздвижването и кадрирането на образа разгръща като ветрило различните нива на прочит на творбите. Проф. дфн Красимир Делчев определя авторката като неоекзистенциалист. Със своя филм "Споделени пространства" Барамó дава възможност на зрителя за друга гледна точка и размисли извън егото. Картините и думите са завихрени в едно концептуално цяло и филмът препраща към именно нов екзистенциализъм.

 

Да се догонят емоциите на човека и артиста

Според Барамó арт-филмът "Споделени пространства" намеква за флуксус-фюжъна. Помолих да обясни: "...За арт взаимодействия извън Егото, за отварянето на хармонии от различни изкуства към общ център. Защото добрите идеи са приложими на много нива, те са универсални. При "анимирането" за филма - друго си е да анимираш нещо, което вече е живо! - разгърнах кинетиката на композициите във времето, защото такива са изразните средства на киното. В живописната композиция това движение е компресирано. С този нов формат на проект "Архитекта" се освободи спусъкът и вече всичко си е на мястото. Кръгът се затвори - в добрия смисъл. Малко по малко емоциите на човека и артиста се догониха."
 

Техниката на картините в "Споделени пространства" е акрил и пастел върху хартия. Концепцията "Седиментен процес" е визуален език със свой синтаксис, който стъпва на математическа логика и линейна перспектива, обяснява Барамó.
 

Проект Архитекта фокусира върху екзистенциалните проблеми

"Представям си нашата екзистенция като бавна каменна скулптура в процес на изграждане, разказва Барамó. И за тази цел е бил избран монолитният камък като метафора за "началото"на всеки човешки живот. "Наносите на времето изграждат личността като изпитание за свободната воля. Камъкът постепенно придобива индивидуалност според нашия избор и плановете на Великия Архитект. Хоризонталната структура на формата пресъздава илюзията за гравитация. В композициите изследвам конструирането на картинното пространство."

Втората част на филма тематизира творческата инвенция с видео арт - темата за негативната воля, за отказите от определени свободи в полза на идеята. Заглавието е "Ноумен"(Noumenon) - термин на Кант, който означава същност,

 

схващана само чрез ума (в противоположност на феномена, възприеман чрез сетивата), нещото само по себе си. Или буквално - разсъдъчна вещ, мисловен предмет.
 

Докато говорим, Елица Барамó изразява своята благодарност към Столична община, към галерия a-cube и галериста Емил Енчев, Нели Чалъкова, Проф. ДФН Красимир Делчев и приятели, които са я подкрепили в непопулярното за масовия вкус начинание.
 

Картините влизат в нова реалност.

Естетиката на бавното движение е етична възможност за наблюдение и разпознаване на фазата на отклонeние. Тя е отваряне на пространство между миговете, шанс за междуредията и самоконтрола...

 

... за разбиране и толерантност към друга гледна точка извън егото

Продължението на картините с концептуален текст започнало именно с проект "Архитекта". Това са две части от един "диптих". Макар че понякога думите идват преди цветовете, казва художничката. Концептуалните текстове не обясняват картините, нито обратно. А се интерпретират взаимно.
 

"Всеки търси своя Вергилий"

"Екзистенциалните текстове са право в целта при настоящата ситуация, когато сме изправени пред предизвикателството самопознание. То е път към пъноценно общуване със себе си, всеки търси своя Вергилий...", добавя художничката.
 

Елица обяснява естетическата си цел така: изравняване на стойностите между физическия акт на създаване и самия артефакт. Това е всъщност развитие на "практиката Флуксус", която е позната с диалога между артисти от различни сфери още през 60-те години на миналия век. "Мисля си, че настъпва моментът за нова вълна на Флуксус, която да напълни отново галериите и да насити киберпространството" - тази надежда окриля Елица Барамо в нейния авангарден проект.


Можете да видите "Споделени пространства" в канала Elitsa Baramó - YouTube или в нейния уеб сайт и наистина да станете подвижни в подвижното: 
български: https://baramo.art/video-art-bg
английски: https://www.baramo.art/video-art-en

 

За тези, които не познават Елица Барамó:
живее и твори в София, възпитаник на Националната художествена Академия, член на СБХ.
Участва в групови изложби и симпозиуми. Национален представител е във Франкофонските игри в Канада, проекта EU Mitte в Германия, проекта Art Meets History - Grimbergen - Брюксел/ Белгия и др.
Намира вдъхновение в природата, киното, театъра. И - по думите й - в отдадения човек, ежедневието, големите градове, книгите, източната философия и практики, както и съвременната естетика и философия.

В периода 2000 - 2006 г. излага предимно в Германия. Немският експресионизъм е близък до нейния артистичен натюрел по онова време. Интегрира се в немската арт сцена и е отличена с награди за живопис, експериментира с различни форми на изразяване, хепънинг (галерия "Studio Wasserscheune"(Ербсен/ ФРГ).
С множество самостоятелни изложби в галерии и музеи в България и Германия.

От средата на 2010 г. и досега активно работи в областта на графичния дизайн. Създава множество корици на книги, каталози, плакати, лога, корпоративна идентичност. Работи по проекти със Столична Библиотека (изложба по повод 90 годишния ѝ юбилей - 2018), Столична община (фестивал "Херберт фон Караян"- ежегодно от 2001 до 2008 г.), издател-ство Ерго, Министерство на външните работи (лого концепция за участие на България във фестивала "Европалия -2002" .

Лъчезар Лозанов (статия във frognews.bg , българска онлайн медия)

арт-филм „Споделени Пространства“
Античен Лабиринт, събрал езика на движението, визуалния монумент и думите в единен синтез

tumbnail small.jpg

Плакат за арт- филма; "Homo Socialis" - композиция от проект "Архитекта", създадена по време на Covid 19

Движението на фигурите в късометражния арт-филм „Споделени пространства“ на Елица Баръмова – Барамó внушава усещане за космос. Образите предупреждават за нещо, за което все още няма измислена дума. “Пластиките са монументални, обгърнати от въздух и извънземна загадъчност”.
 

Интересни са рефлексиите на изкуството, в това особено COVID-19 време. Време отрязък от личното ни пространство, което преобърна светогледи, ценности, човешки взаимоотношения по немислим доскоро начин. Новата изява на Елица Баръмова – Барамó като артист е превръщането ѝ в режисьор, сценарист и актьор в арт-филма „Споделени пространства“. Той е реализиран с подкрепата на Столична община, по инициатива „Солидарност в културата”. Проектът е събрал като „действащи лица“ нейните живописни композиции и видео арт. Но както в първичния взрив им е придаден тласък, раздвижени са. Потенциалната енергия е преминала в кинетична, за да ги тласне като човешки растения по пътя през лабиринта, в който господства вътрешният ни Минотавър. Нейният проект „Архитекта“ (част от късометражния филм) беше представен в столичната галерия [a]cube contemporary преди две години в друга фаза от своето развитие -  тематична изложба-живопис серия символни картини с акрил и пастел върху картон. Темите ѝ, избрани с интуиция, разпознават бъдещето. Нейният почерк е „Седиментен процес“- ротация на снопове от светло-контрастни бели и черни нишки. Изградени на "слоеве", образите-символи сгъстяват своята динамика и провокират богатство от асоциативни връзки у зрителя. Така събуждат емоционална верижна реакция в спомените, предизвикват натрупаното от случващото се през деня, нараняват хоризонтите на бъдещето. Визуалният език е минималистичен, монохромен.
 

Времето на пандемията не само доразви, но и преобърна смисъла на фигурите-символи, марионетките на смисъла работят по нов начин. Човешкото капсуловане ги тласна по пътя на вътрешния лабиринт, да търсят равносметка със своя Минотавър. А той има двулико лице – страхът и свободата. Диалектичната им връзка наподобява квантово състояние, едновременното им съществуване на едното в другото.
 

Филмът е озвучен с концептуални текстове на български и английски език, които доказват, че художничката владее не по-малко умело три инструмента – освен четката, думите, но и философията, като търсене на гледна точка отвъд ординарното. Музиката и постпродукцията са на Енил Енчев, а преводите - на Нели Чалъкова.

Привнесените от филма възможности прибавят нови връзки и предлагат на зрителя запазено място във виртуалното пътуване-приключение. Художественото пространство добива стерео формат с допълнителни измерения – движението, обема и мултипликацията (умножаването) на смислите. Раздвижването на съвременна живопис в този формат не е анимация в класическия й вид. Фигурите са извадени от контекста върху тъмен фон, който може да съдържа всичко или тотално отсъства заден план. Разказът е отстранен. „Движенията носят смисъл, не са просто естетика. Картините от обект стават субект.“ Това според проф. Делчев е пионерски акт, който той назовава „арт ре-сюрекция“- възкресение на художественото изображение.
 

„Продължението на картините с концептуален текст са сърцевина на проекта – две части от диптих, понякога думите идват преди цветовете. Текстовете не обясняват, а интерпретират визуалното внушение. Често става и обратното. Предварително обмислената композиция стига до крайната спирка на творческия акт.“ Ситуацията COVID-19 ни изправя пред предизвикателството да се самопознаем. Барамó споделя „То е път към общуване със себе си, да потърсим своя Вергилий... Кинетиката на бавното движение, която заложих в картините, освободи спусъка и вече всичко си е на мястото…“ Според нея художникът е лекар на душата, а за да лекува, трябва да излекува първо себе си.

Тук можем да направим паралел с наскоро излязлата книга на Св. Желев „За бавното живеене и насладата от живота“. За нея писателят Г. Господинов казва: душата има своя скорост (своя бавност) и литературата е тази, която знае повече за това. Когато разказваме една история,… спираме за малко пясъчните часовници, излизаме от текущото време и строим друго, паралелно... Всеки читател знае, че докато чете, пребивава едновременно в две времена – реално текущото и това на разказа. Да умножаваш времена, е от реда на чудесата, които и физиката не може да обясни… Спомнете си … Шехерезада - всяка разказана история отлага ден след ден смъртта…“
 

За разлика от литературните прийоми, Елица Барамó като художник не разчита на разказа. Според нея наративните инструменти са друга област на познание - тя търси в естетиката на бавното движение, в човека-растение - етична възможност. „Това е начин за наблюдение, да разпознаеш фазата на „отклонeние“. То отваря пространство между миговете, дава шанс да открием смисъл в междуредията и смисъла на самоконтрола“... Внушава глад да разбереш чуждата гледна точка. Толерантността е излизане извън егото, домогване до надличното. Барамó го възприема като развитие на практиката на движението Флуксус, което съществува през 60-те години на миналия век. „Мисля си, че настъпва момента за нова вълна на Флуксус, която да напълни отново галериите и да насити киберпространството.“ - пояснява Барамó.

В първичният си порив литературният призив на Светлозар Желев съвпада с този на художничката: намерете и се насладете на красотата в живота, създайте я, ако не ви стига…“ Но в следващият момент двамата поемат по собствен път. Докато литературният призив гласи “прегърнете и целунете близък, обичайте. … прочетете няколко страници. Бавно и с удоволствие…“, Барамó ни повежда из вътрешните човешки лабиринти чрез идеята за човешко растение - избор между страх от самоунищожение и мистерията да бъдеш свободен, като късаш оковите за самосъхранение. Те доминират до срещата и сражението със собственото си чудовище - Минотавърът на отвъд познаваемото. Както коментира в една от рецензиите си проф. ДФН Красимир Делчев за живописна изложба на авторката: „картините събират опасности и предупреждения за съвремието ни, заредено със социален взрив и трусове.“ "Разбунтуваният човек" понякога е смешна фигура в пространството, където се заварваме индивидите захвърлени "заедно-с-другите-в-света", потопени в масовата култура и общество. Делчев казва „Бунтарите не се превръщат в "гневни млади хора" или "ескейписти", бягащи от другите; не са "отчуждени", а приобщени в общата маса-тълпа или си създават малки "весели общества" - сплотени и неотчуждени. Липсва драматургия за антична трагедия и личните сюжети се смаляват до трагикомедии; (текстът на Барамó към "Хронотопоси": "Там" и "където" са достатъчни координати - действието е смяна на гледната точка, нова връзка между вече известни факти... триединството на „театъра“ е без драми и трагедии). Нерядко умиротвореният човек не е способен дори на "кротък бунт", какъвто характеризираше групата на "Новата лайпцигска школа". Уплахата остава за плахите, отчаянието само за душевно болни - абсурдът доминира, самоубийството става безсмислено (напомняне "Митът за Сизиф" на Камю).“
 

Екзистенциалните символи на Елица Барамó се противопоставят на състарения фройдизъм, който превръща човека в консуматор на масова стока и масов "начин на живот". Негентропия на еротичното. Екзистенциалните послания препращат до Бекет, Кант, Шопенхауер, Ницше, Маркузе, Кундера и редица други постмодерни щрихи, но като цяло бележат път, който е достатъчно самобитен, рефлективен и упорит.
 

Движението на фигурите във филма Споделени пространства „внушава усещане за космос. Образите предупреждават за нещо, за което все още няма измислена дума. Пластиките са монументални, обгърнати от въздух и извънземна загадъчност“- отбелязва с прецизност японистът Нели Чалъкова във връзка с изява на авторката. Словесното обгръщане е възможна интерпретация, но не задължителна – провокация в диалога със зрителя. „Харесвам полифоничнoто звучене - полифонията като свойство един знак да притежава няколко значения…“ така Барамó пояснява своя визуална амбиция. Съпровождащият текст сваля напрежението от недоизказаност присъщо на абстрактното и го прави по-достъпен, по-демократичен. Често показва познатия антагонизъм на живота - „аполоновия дух в дионисиевото състояние. Схватката е между биполярните им същности: статика срещу динамика, умереност срещу страст, закон срещу свобода и т.н. Вдъхновяват ме природната "симетрия", отворените към съзерцание моменти , чрез които деконструирам и отново конструирам натурата така, че да я преобразувам в субективен баланс-хармония“. Текстовете на Барамó звучат ту като философско есе, ту като стихове в проза, пазят се да бъдат сюжет или разказ, не искат да дублират литературните си еквиваленти. Сумата от конкретните „събираеми“- думите и визуалният монумент, са нов синтез творческо пространство, мултиплицират емоционалното въздействие, достъпно за двете изкуства поотделно. Тя доразвива постоянно своите проекти. Намира движението и там, където за всекидневните очи то е недостъпно. То е постоянно в тялото ни, дори когато сме неподвижни. Човекът е върхът на хранителната пирамида, но бавното движение моделира образ - човешките растения. Илюстратор по образование, метаморфозата до словесен инженер на монументална кула (може би не съвсем от слонова кост) минава през няколко фази на творческо преосмисляне и изчистване.
 

Като цяло филмът ѝ „Споделени пространства“ е предизвикателство и към културния елит (съставен от немалко човешки растения), но адресиран и към широката публика, съсредоточила интереса си около осъвременяването на изразните средства, себепознанието и еволюцията на духовните ценности. След принудителното вглеждане във вътрешната карантия на човека, мутиралите ценности са лутане по извивките на неопознати екзистенциални лабиринти. Вероятно въпросите откъде идем и накъде отиваме никога няма да намерят своя окончателен отговор, но това едва ли ще ни попречи цял живот да изпитваме жаждата да търсим интимното им присъствие. То е предизвикателство да вървим напред в територията на непознаваемото. И да търсим инструментариум да го опитомим.

 

Можете да видите „Споделени пространства“ в канала Elitsa Baramó – YouTube или в уеб сайта на авторката
български: https://baramo.art/video-art-bg
https://www.youtube.com/watch?v=HLOnV8NkmHM
английски: https://www.baramo.art/video-art-en
https://youtu.be/tbeqUmX6Gek

Проф. ДФН. Красимир Делчев, СУ

В този филм долавям нови креативни интенции, ретенции и протенции[1] :

       а/ Зов за "негативна свобода“[2] от подмолната изкусителна деперсонали­зация, заличаваща все по-ускорено себестността.

       б/ Художествен опит за сотерологично[3] медитативно забавяне на прекомерното - станало душевно непоносимо - забързване в съвременните общест­ва, разтварящи като  в “центрофуга”, в технонаучното ускорение, неповтори­мостта на индивидите, ако имат такава, или осуетяващи появата ѝ.

       в/ Артистично опълчване срещу замяната на спонтанната лична автен­тичност с управляеми типове на себична идентичност: семейна, полова, етническа, верска, малцинствена, възрастова, езикова, субкултурна, фир­мена - в споровете между които "рефер" са свръхмощните станали материално-непобедими богати, технизирани, редуващо-господстващи елити-псевдо-елити, клиширащи усърдно стадно "масата" от граждани, доверили им се / "избрали ги"/, разполагайки  ги изолирано в "човешки парк"[4] отглеждан в отделни "клетки" с витрини, чипове, табели, "надзор".

       г/ В центъра на "центрофугата" са най-развитите страни, а в перифе­рията - останалите.

       д/ Апел за ре-сублимация на де-сублимираните жизнени енергии от овладяващата ги "афирмативна култура" чрез опониране срещу й с изблици на "негативна свобода" в смисъла на Адорно и "опозиционна естетика" в смисъла на Сартр.
       е/ Бунт срещу репресиите на "обобщественото Супер-Его" тихомълком подтискащо Азовостта, разяждайки уникално-личните идентичности.

Раздвижването на съвременна живопис в този формат е новаторско. „Не може да се говори за анимация в класическия ѝ вид и поради композиционната универсална контекстуалност (т.е. тъмен фон, който може да съдържа всичко или тотално отсъствие на заден план). Изборът на авторката е да остане извън наратива. Създадените движения са заложени в композицията-оригинал, те са натоварени смислово, не търсят просто естетика на движението.
Чрез филма картините от обект, преминават в субект“ (Барамó). Това е пионерски акт, „арт ре-сюрекция[5]“- възкресение на художественото изображение.

-------------------------

[1]  Феноменологията на Хусерл; описание на възприятие, което може да се опише не само като линия, но и като движение.

[2] Адорно, от една страна в естетиката, от друга в „негативна диалектика”

[3] *сотер - спасител

[4] Реферира „Правила на човешкия парк” – П. Слотердайк

[5] Сюрекция – понятие от теория на множествата (всяко изображение от множество A в множество B, при което всеки елемент на B е образ на поне един елемент от A. Не е задължи-телно елементът да е уникален – функцията f може да нанесе един или повече елементи от A върху един и същ елемент от B)

bottom of page