В изкуството има творци, които се стремят към по-висши форми на синтез и не се ограничават в рамките на една област. За разлика от сценичните изкуства, където синтезът е продукт на големи групи творци и изпълнители, съчетанието образ-слово в творчеството на един и същи автор се среща доста рядко. Амалгамата поезия-музика е може би най-честата и най-старата, а също и най-разпространената проява на такъв стремеж към синтез, като се почне от народната песен, мине се през баладите на средновековните бардове и трубадури и се стигне до днешната авторска песен; известният литовски художник и композитор Константинас Чурльонис (1875-1911) пък хвърля мост между живописта и музиката, предавайки симфонии и сонати във форма и цвят и т.н. (всъщност симбиозата на различните сфери на творчество се родее със зората на човешкото общество, когато те още не са били обособени).

Във всички подобни случаи, независимо от конкретните „събираеми“, се проявява един особен феномен - синтезът създава нов вид творческо пространство, в което енергиите на различните сфери се обединяват в синергия.  

     Такава синергия се проявява и в творчеството на художничката Елица Баръмова-Барамó като резултат от стремежа ѝ да обговаря образите, да създава визуални и словесни картини. Платната от серията „Проект Архитектът“ създават усещане за космичност. При първи досег с тях човек може да не бъде допуснат веднага до образите, сякаш те пазят ревниво свои тайни, но постепенно дистанцията се трансформира в нещо неназовимо и зрителят е въвлечен в диалог с тях, понякога без да го осъзнава. Барамó нарича „седиментен процес“ езикa, на който визуализира идеите си от този цикъл, а техниката е акрил върху хартия или платно. Изображенията са подобно изваяни монументални пластики, които зрителят наблюдава през опушено стъкло, зад което се виждат и фигурите, и въдухът, който ги обгръща. Неземна загадъчност и дълбочина. На пръв поглед творбите може да внушат усещане за дистанция с монохромния  си колорит, но той е в унисон тъкмо с космичното в тях и силно го подчертава.

     Текстовете на Барамó, разположени отделно от картините са тяхно словесно продължение и една от възможните интерпретации, като определено допринасят за диалога със зрителя, който става едновременно  и читател. В историята на живописта има много художници, изкушени от словото и оставили значими текстове. Ала макар и свързани с живописта им, те се отнасят към нея в своята цялост, а не - към отделни платна, фрески и пр., за разлика от тяхното словесно творчество при Барамó съпровождащият текст се отнася конкретно-абстрактно до дадената картина. Това е форма на особена авторска отговорност и ангажираност.

     В източната живопис, където често се среща подобен синтез, текстът винаги дели едно общо пространство с изображението. В произведенията на китайските и японските майстори това обикновено е калиграфски изписано стихотворение от друг автор или е мъдра сентенция, сакрална дума, оцеляла през вековете. Много рядко авторът на картината и текста е един и същ (разбира се, калиграфският текст притежава живописна стойност в съзвучие с рисунката, чуждата мисъл, „усвоена“ от художника, става негова, макар и само относно графичното изпълнение).