top of page
20160722_184234___.jpg

ЕКЗИСТЕНЦИАЛНИТЕ СИМВОЛИ В КАРТИНИТЕ НА БАРАМÓ

       Тази тематична изложба-живопис на Барамó в галерия [а] Cube contemporary (септември/ октомври 2018, София) обхваща серия символни картини с акрил и пастел върху картон. Изображението е пестеливо, минималистично, монохромно. Визуалният език, който създава авторката, е наречен "седиментен процес" - ротационно фигуриране на изображенията чрез снопове от светло-контрастни бели и черни нишки изграждащи на "слоеве" съответните образи-символи, което им придава голяма компресирана динамичност и задвижва зрителното възприятие.

       Визуализирани са "размисли върху човешката екзистенция" съпрово­дени от кратък концептуален текст, задаващ насоки за тълкуване на сим­воличното послание-тема ("Сбогом на страха"; "Творения"; "Тайнство"; "Лични пространства"; "Екстатично"; "Шагренова кожа"; "Нишан"; "Семей­ство", "Хронотопос"; "Човешки растения"; "Сфинксът на малките неща“).

Символът на "Архитектът" визира от една страна всеки човек, изграждащ своята личност или опитващ се да стори това; от друга т.н. "ве­лик Архитект" /Творецът/. Друг основен символ е на камъка-монолит с пра-историческа антропоморфна, респ. фалическа или скално-пещерна вулвическа форма, с което родово-семейните отношения се символизират чрез семантиката на сакрален ритуал /срв. "Семейство" и "Семейство по италиански"/.

       Със своите символи и екзистенциални размисли изложбата е много увлекателна и новаторска, доколкото дава загадки за един художествено изразен НЕОЕКЗИСТЕНЦИАЛИЗЪМ.

Очертанията на този нов екзистенциализъм са накратко следните:

●  за съвременният човек битието вече не е "бреме", което трябва да се понесе чрез сериозността на "проект" за отправяне към автентична себестност. То е придобило "лекота", която  е напълно поносима, макар някои писатели до скоро да я определяха като "непоносима лекота"[1].

●  страхът е преодолим, екзистенцията вече не предхожда никаква есенция, защото самото себестно (Selbst) екзистенциално /или автентично/ битие губи постижимостта си, става виртуално или илюзорно, свободата се заменя охотно срещу "сигурност" и oбезпеченост в развитите страни, изградили своя "държава на всеобщото благоденствие";   
●  "Разбунтуваният човек" [2] е вече смешна фигура в напредналия свят, където се заварваме захвърлени "заедно-с-другите-в-света"; в масовите общество и култура индивидите

не се превръщат в "гневни млади хора" или "ескейписти", бягащи от другите; не са "отчуждени", а приобщени в общата маса-тълпа или си създават свои малки "весели общества", в които са сплотени и дезалиенирани;
●  самата история и личен живот се де-драматизират, трагедиите стават невъзможни или се редуцират до траги-комедии; както отбелязва Елицa в текста към "Хронотопос": "Там" и "където" са достатъчни координати, а действието може да е смяна на гледната точка, нова връзка между вече известни факти...трите единства, без драми и трагедии.
●  Умиротвореният човек вече не е способен дори на "кротък бунт", какъвто бяха предприели художниците от групата на "Новата лайпцигска школа", уплахата остава за плахите, отчаянието само за душевно болни, абсурдността нараства дотам, че губи смисъл и самоубийството, както впрочем бе прозрял още авторът на "Митът за Сизиф" [3];  
●  "неудобствата на културата" [4]  изчезват в т.н. "афирмативна култура" [5], в нея вече е остарял и фройдизма, защото самото общество позволява и насърчава масовата "десублимация" на  либидото и легализира девиантни поведения, броят на насладите и развлеченията расте, изниква цяла "индустрия на развлечението“, която го превръща в масова стока и масов "начин на живот";
●  след като е тъй, индивидите не се чувстват повече задължени да изграждат и формират себе си в "личност", приемат "политическата коректност" и доволни остават в "безличната хорскост" (Das Man), отбягвайки дори от бремето да "мислят" и "решават”за кардинални
неща, предоставяйки ги на "онези там, горе", охолните "свине"…
       Струва ми се, че екзистенциалните символи и авторефлексия на Барамó отпращат към такъв (нов) екзистенциализъм, изразен в художествена форма, за което загатват и перфорациите в изображенията, торсовете и "Изплезено нещо".      
                                                                                                                           Проф. дфн Красимир Делчев  
___________________________________

[1] Кундера и последователи

[2] Камю

[3] Камю

[4] Фройд

[5] Маркузе; характерен термин за Франкфуртската школа, визиращ масовата култура на късното капиталистическо общество

     В изкуството има творци, които се стремят към по-висши форми на синтез и не се ограничават в рамките на една област. За разлика от сценичните изкуства, където синтезът е продукт на големи групи творци и изпълнители, съчетанието образ-слово в творчеството на един и същи автор се среща доста рядко. Амалгамата поезия-музика е може би най-честата и най-старата, а също и най-разпространената проява на такъв стремеж към синтез, като се почне от народната песен, мине се през баладите на средновековните бардове и трубадури и се стигне до днешната авторска песен; известният литовски художник и композитор Константинас Чурльонис (1875-1911) пък хвърля мост между живописта и музиката, предавайки симфонии и сонати във форма и цвят и т.н. (всъщност симбиозата на различните сфери на творчество се родее със зората на човешкото общество, когато те още не са били обособени).

Във всички подобни случаи, независимо от конкретните „събираеми“, се проявява един особен феномен - синтезът създава нов вид творческо пространство, в което енергиите на различните сфери се обединяват в синергия.  

     Такава синергия се проявява и в творчеството на художничката Елица Баръмова-Барамó като резултат от стремежа ѝ да обговаря образите, да създава визуални и словесни картини. Платната от серията „Проект Архитектът“ създават усещане за космичност. При първи досег с тях човек може да не бъде допуснат веднага до образите, сякаш те пазят ревниво свои тайни, но постепенно дистанцията се трансформира в нещо неназовимо и зрителят е въвлечен в диалог с тях, понякога без да го осъзнава. Барамó нарича „седиментен процес“ езикa, на който визуализира идеите си от този цикъл, а техниката е акрил върху хартия или платно. Изображенията са подобно изваяни монументални пластики, които зрителят наблюдава през опушено стъкло, зад което се виждат и фигурите, и въдухът, който ги обгръща. Неземна загадъчност и дълбочина. На пръв поглед творбите може да внушат усещане за дистанция с монохромния  си колорит, но той е в унисон тъкмо с космичното в тях и силно го подчертава.

     Текстовете на Барамó, разположени отделно от картините са тяхно словесно продължение и една от възможните интерпретации, като определено допринасят за диалога със зрителя, който става едновременно  и читател. В историята на живописта има много художници, изкушени от словото и оставили значими текстове. Ала макар и свързани с живописта им, те се отнасят към нея в своята цялост, а не - към отделни платна, фрески и пр., за разлика от тяхното словесно творчество при Барамó съпровождащият текст се отнася конкретно-абстрактно до дадената картина. Това е форма на особена авторска отговорност и ангажираност.

     В източната живопис, където често се среща подобен синтез, текстът винаги дели едно общо пространство с изображението. В произведенията на китайските и японските майстори това обикновено е калиграфски изписано стихотворение от друг автор или е мъдра сентенция, сакрална дума, оцеляла през вековете. Много рядко авторът на картината и текста е един и същ (разбира се, калиграфският текст притежава живописна стойност в съзвучие с рисунката, чуждата мисъл, „усвоена“ от художника, става негова, макар и само относно графичното изпълнение).

     В книгите на много писатели, които сами са рисували илюстрациите, рисунките също са разположени в полето на текста (блестящите скици на Чапек в неговите книги, или рисунките на Сент-Екзюпери в „Малкия принц“). При Чудомир рисуваните герои онагледяват конкретни негови разкази, но притежават и известна самостоятелност.  

     Текстовете при Барамó са извън полето на картините, но са свързани с тях в семантично единство. Ако приемем, че рамките на есето са условни, без точно определен долен праг на краткост, то текстовете на Барамó са есета, понякога звучат като стихове в проза или философски импресии. И винаги са откровения, подчинени на една цел - не да преразказват картините, преповтаряйки съдържанието им в словесна форма, колкото да открият нови измерения и дълбочини в тях, да споделят логиката на мисловно движение в едно друго пространство.

     При всички случаи синтезът образ-слово е художествено явление, което би трябвало да намери своето терминологично обозначение. Темата трябва да се обективира чрез  систематизация, която да очертае и назове полето, в което се изявяват подобни автори, и енергийните импулси, които ги подтикват да продължават визуалното във вербално, съединявайки ги в едно цяло. При Барамó навярно е от значение обстоятелството, че нейната академична специалност е илюстрация, което предполага съжителство на образи и текст.  Илюстраторът обаче като правило облича в образи чужди текстове (с редки изключения), докато нейните текстове са продължение на собствените ѝ картини, затова те са дълбоко лични и обобщаващи едновременно, в тях се разчитат и аспекти от нейната човешка, космополитна и творческа същност. И когато читателят се запознае с текста, това го мотивира да се превърне пак в зрител и да осмисли отново образа, вече на друго ниво.

     Естествено, рецепцията на изкуството  е строго индивидуален акт, всеки го възприема в съответствие със собствения си интелектуален „багаж“ и моментно емоционално състояние. Любопитна случка разказваше наш известен художник-маринист[1]. Веднъж, когато заради лошото време имало малко посетители на негова изложба във Варна, в залата влязъл човек в работно облекло, явно рибар, от хората, които най-рядко проявяват интерес към художествени изяви. Застанал пред голяма картина, изобразяваща бурно море и дълго я гледал, като нещо си повтарял тихичко. Художникът бил заинтригуван - какво ли е приковало така вниманието на необичайния посетител? Доближил се безшумно и се заслушал. Човекът, съкрушен, гледал бурното море и повтарял на себе си: „Тука няма риба…“

     Дали когато духовното разстояние, отделящо зрителя от художественото послание е голямо, текстът към картината би му помогнал да го преодолее? Вероятно да, ще помогне, но винаги в различна степен, един ще си тръгне с няколко „рибки“, друг - с богат „улов“… Така че синтезът образ-слово има големи перспективи, стига художникът да има усет и за думите.            
                                 Нели Чалъкова

 ----------------------------     

[1] Милен Сакъзов (1903-1975)       

В този филм долавям нови креативни интенции, ретенции и протенции[1] :

       а/ Зов за "негативна свобода“[2] от подмолната изкусителна деперсонали­зация, заличаваща все по-ускорено себестността.

       б/ Художествен опит за сотерологично[3] медитативно забавяне на прекомерното - станало душевно непоносимо - забързване в съвременните общест­ва, разтварящи като  в “центрофуга”, в технонаучното ускорение, неповтори­мостта на индивидите, ако имат такава, или осуетяващи появата ѝ.

       в/ Артистично опълчване срещу замяната на спонтанната лична автен­тичност с управляеми типове на себична идентичност: семейна, полова, етническа, верска, малцинствена, възрастова, езикова, субкултурна, фир­мена - в споровете между които "рефер" са свръхмощните станали материално-непобедими богати, технизирани, редуващо-господстващи елити-псевдо-елити, клиширащи усърдно стадно "масата" от граждани, доверили им се / "избрали ги"/, разполагайки  ги изолирано в "човешки парк"[4] отглеждан в отделни "клетки" с витрини, чипове, табели, "надзор".

       г/ В центъра на "центрофугата" са най-развитите страни, а в перифе­рията - останалите.

       д/ Апел за ре-сублимация на де-сублимираните жизнени енергии от овладяващата ги "афирмативна култура" чрез опониране срещу й с изблици на "негативна свобода" в смисъла на Адорно и "опозиционна естетика" в смисъла на Сартр.
       е/ Бунт срещу репресиите на "обобщественото Супер-Его" тихомълком подтискащо Азовостта, разяждайки уникално-личните идентичности.

Раздвижването на съвременна живопис в този формат е новаторско. „Не може да се говори за анимация в класическия ѝ вид и поради композиционната универсална контекстуалност (т.е. тъмен фон, който може да съдържа всичко или тотално отсъствие на заден план). Изборът на авторката е да остане извън наратива. Създадените движения са заложени в композицията-оригинал, те са натоварени смислово, не търсят просто естетика на движението.
Чрез филма картините от обект, преминават в субект“ (Барамó). Това е пионерски акт, „арт ре-сюрекция[5]“- възкресение на художественото изображение.

                                               проф. д.ф.н. Красимир Делчев

-------------------------

[1]  Феноменологията на Хусерл; описание на възприятие, което може да се опише не само като линия, но и като движение.

[2] Адорно, от една страна в естетиката, от друга в „негативна диалектика”

[3] *сотер - спасител

[4] Реферира „Правила на човешкия парк” – П. Слотердайк

[5] Сюрекция – понятие от теория на множествата (всяко изображение от множество A в множество B, при което всеки елемент на B е образ на поне един елемент от A. Не е задължи-телно елементът да е уникален – функцията f може да нанесе един или повече елементи от A върху един и същ елемент от B)

                                         

bottom of page