З О Н А   Н А   К О М Ф О Р Т

Елица Баръмова – Барамó
(художник и куратор)
Концептуално пространство Дом, София, октомври 2026
 

Експозицията обединява живопис, обекти, концептуални текстове (създадени през последните три години), ретроспективна част и филмова програма (доку-шорт „Седиментен процес – визуалният език на Елица Барамó“, и арт-шорт „Споделени пространства“). „Зона на комфорт“ е нов етап от дългогодишния авторски проект „Седиментен процес“ (настоящата изложба отбелязва седмата му фаза* ).
 

       Ядро на концепцията

       Проектът изследва зоната на комфорт като негативна свобода, напускането на познатото пространство на сигурност в неговите различни измерения – философски, екзистенциални и психологически. Предлага „разширяване“ на зоната на комфорт като осъзнат експеримент между инстинкта за самосъхранение, смелостта за интроспекция и автентичната свобода. В това пространствено и мисловно лабораторно поле хаосът на екзистенцията се подрежда в слоеве — както се подреждат книги върху маса, която липсва.
 

Зоната на комфорт, преди да стане граница, е била хоризонт.

За да излезеш отнякъде, първо трябва да си бил там.
 

       Зоната на комфорт (ЗК) е усещане за безметежност, където човек не се вглежда дълбоко в себе си и не се налага да се доказва. Там може да се избяга от суетата; старите лаври лежат на рафтовете в топлата зона между интровертно и екстровертно, освободена от стрес и тревожност. Но ако не разширяваме периметрите на ЗК, в нея неизбежно се промъква рутината — статично утаяване, което постепенно затваря хоризонта. ЗК предполага определени натрупвания и самопознание — няма как да излезеш от място, където не си бил или за където нямаш „виза“. Важен инструмент в това пътуване е етическият компас, с който избираме вектора на своето пристигане. Излизането от ЗК е желание за авторефлексия и заглушаване на страха от непознатото. Това е опит за съзерцание, което се случва в движение; опит за етично съзерцание — да си част от хаоса, без да си шум.
 

„Самопризнание, интроспекция. Океанът в мен. Вълна. Буря в леген.“
(авторски текст, композиция „Пяната на дните“, посветена на Б. Виан, Мишел Гондри)
 

       Правиш крачка. Излизаш от ЗК и разбираш на какво си способен.
Но как се излиза от ЗК без усещане за „студен душ“, което по презумпция ни съпътства? В търсене на отговор се роди идеята за „разширяване на ЗК“ — експеримент с котва. Тази котва ни държи свързани с безопасността, докато се отдаваме на упражнения по мечтаене и личностно надграждане. Не е изключено обаче котвата да се откъсне и турбуленцията да ни отведе в гранична зона на самопознанието, където се задействат механизмите на атавистичния инстинкт. Усещането за оцеляване активира инстинкта за самосъхранение и евентуална паник атака. В тези обстоятелства самоовладяването, автоконтролът и игровото отношение са завоевание: те свиват зоната на дискомфорт и в обратна пропорция разрастват ЗК.

       Завръщането към природата се конципира като споделена зона на комфорт, която съдържа в себе си и самото ѝ прекрачване — вход и изход. В този смисъл присъства и екологична подтема (отразена в обекта „Годишни пръстени върху страница“). Общуването с природната стихия е едновременно убежище и бягство от рутината — опит, в който сигурността може да прерасне в пряко преживяване за оцеляване.

       Въвеждането на различни гледни точки и множествена перспектива в някои от композициите отвежда зрителя пред множество хоризонти едновременно. Това е визуален и концептуален преход към това как субективното преживяване се обективира — всяка гледна точка функционира като фасета от възприятието за цялото, разчупвайки монолитната рамка на нашето Аз. Тук зрителят е едновременно наблюдател и отложен спомен, а всяка творба е едновременно находка и следа, въпрос и отговор, който не иска да бъде окончателен.
 

       Отнемането на свобода, която възприемаме като даденост, е друга форма на напускане на ЗК отвъд личната воля – пресечна точка между индивидуалното съзнание и трансцендентната рамка на сигурността. Към този възел реферира основен аспект от проекта, стъпващ върху класическото разграничение между негативна и позитивна свобода (по Исая Бърлин¹ и Чарлз Тейлър²).
В тази рамка негативната свобода функционира като концепция за възможност (opportunity concept) — това е свободата „ОТ“ (външна принуда, физически бариери, забрани и институционален натиск). Тя припокрива защитената соматична обвивка на зоната на комфорт и се илюстрира с метафората за „отключената врата“. Според Бърлин, за да си негативно свободен, е достатъчно вратата пред теб да не е заключена. Никой не те спира да преминеш през нея, независимо дали притежаваш ресурси, способност или кураж да прекрачиш прага. Свободата тук е гарантиран отвън статус, който обаче може да остане неизползван.
От своя страна, позитивната свобода се разкрива като концепция за упражняване (exercise concept) — това е свободата „ЗА“ (автономия, себесъхранение и автентично себеосъществяване). Тя е самият динамичен преход: моментът, в който прекрачваш границата, воден от вътрешен импулс за себеопределение, а не от атавистични страсти, зависимости или външни авторитети. Позитивната свобода активира личния избор и превръща несигурността на неизвестното в съзидателно пространствено движение.
Тази концепция носи своите фини изпитания. Бърлин предупреждава за риска позитивната свобода да бъде изкривена от тоталитарни конструкции, когато външен авторитет претендира, че познава „истинското Аз“ на индивида по-добре от самия него. Тейлър допълва този анализ, посочвайки, че човек може да няма никакви външни пречки пред отключената врата, но въпреки това да остане пленник на вътрешните си оклудери — невротичен страх, фалшиво съзнание или сляпо подражание. Ето защо етическият компас и пътят към автентичността минават през дълбока авторефлексия и осъзнаване кои търсения са истински наши и кои — просто обусловени от средата.
В това критично състояние, когато външната сигурност се пропуква, а вътрешната свобода става избор, абсурдът се превръща във врата към ново съзерцание, акт на съпротива срещу бързината на света, а емпатията — в най-радикалната форма на социално действие.
 

       Пределната граница на това пътуване обаче надхвърля физическото и социалното. В своя концептуален вектор проектът стига до абсолютната рамка на егото – плътта, тялото като първична и финална „зона на комфорт“. Тялото е първото убежище, което обитаваме в самоосъзнаване, но и първото ограничение; най-соматичната сигурност и същевременно най-чупливата граница. В тази екстрема напускането на тялото се разкрива като пределен парадокс: загубата на контрол и крайният процес на разпада, който прелива в абсолютния комфорт на другото бъдене, във финалното отпадане на границите. Когато физическата обвивка спре да бъде котва, отпада и необходимостта от защита. Самият миг на прехода се превръща в застинала пулсация — момент, в който нищо не е сигурно, но всичко е възможно. Напускането на тялото престава да бъде катастрофа и се превръща в онтологичен преход – преминаване от уплътненото, свито „Аз“ към безначалния океан на битието.
Така прекрачването отвъд познатото престава да бъде загуба и се разкрива като възстановяване на целостта. Счупването на черупката не унищожава съдържанието, а му дава възможност да диша. Всеки път, когато разширяваме границите си — чрез изкуство, чрез авторефлексия или чрез приемане на преходността и кръговрата — ние не просто оцеляваме в неизвестното, а превръщаме екзистенциалната несигурност в пространство на съзидание. Разширеният хоризонт е завръщане у дома, но по спиралата на едно по-високо, по-осветено ниво.
 

Визуален език: „Седиментен процес“

Естетическата идентичност на изложбата се основава върху авторския подход – „Седиментен процес“. Тази нова изобразителна концепция, развивана последователно през годините, е визуален език със специфичен синтаксис, базиран на математическа логика и линейна перспектива. Пресъздава усещането за кинетика чрез сечения, със средствата на живописта. Цели да предаде движение в пространството и в самото тяло, дори когато то е в покой.
Словесното артикулиране на образа, заедно с живописната изразност, добавя плурализъм във възприятието, без да има обяснителен характер и е практика в дългосрочния едноименен проект.
Скулптурното, барелефно усещане на образите, създадени в естетиката на „Седиментен процес“, е преднамерено. Монолитният камък е избраната фигура за „началото“ на всеки човешки живот и препраща към метафората за човешкото съществуване като „бавна каменна скулптура в процес на изграждане, оформяна от личните избори и воля – лична и свише“. Идейна основа е понятието за „естетика на бавното движение“ – пространство за толерантност, разбиране и съзерцание отвъд егото.
В тематични изложби през годините, проектът интерпретира аспекти на екзистенцията, прави философски обобщения за свободата на човешката воля и нейните граници, разсъждава върху наличието на вечни ценности в съвременния свят, както и върху избирателния характер на паметта, субективността на възприятието и заобикалящия „пейзаж“.
---------------------

¹ Исая Бърлин (Sir Isaiah Berlin, 1909–1997) — британски философ, историк на идеите. В есето си „Две концепции за свободата“ (Two Concepts of Liberty, 1958) той прави класическото разграничение между негативна свобода (отсъствие на външни пречки, намеса или принуда върху индивида) и позитивна свобода (възможността човек да бъде собствен господар, да се самоопределя и да реализира потенциала си).
² Чарлз Тейлър (Charles Taylor, род. 1931) — канадски философ, от най-влиятелните съвременни критици на строгия либерализъм. В отговор на Бърлин той развива тезата, че свободата не е просто отворена врата (възможност), а „концепция за упражняване“ (exercise concept), свързана с активна реализация на автентични цели чрез себепознание и преодоляване на вътрешните препятствия.
 

* Eтапи на дългогодишния проект „Седиментен процес“ (авторката планира посоката на експериментите и развитието им в годините; тематичните изложби от проекта и арт-филма са под-проекти, изброени като теми):
2018 г. „Архитекта“- темата за свободата на човешката воля и нейните граници, докоснати от плановете  на Великия Архитект – Твореца (галерия [а] cube contemporary, София)   
2020 г. „Споделени пространства“ - арт-филм, трансформиращ кинетиката, създадена със средствата на живописта, в реални движения и каданса на киноезика;
2021 г. „Оставащи и отминаващи пейзажи“ - темата за субективността на възприятието и заобикалящия „пейзаж“ (галерия [а] cube contemporary, София и БКИ, Будапеща); каталог „Baramó painting“ - отразява част от проектите, графичен дизайн и съставителство - авторката.
2022 г. „Ангели пазители“ - темата за разширяването на съзнанието за сметка на безформеното и страха (галерия [а] cube contemporary, София)
2023 г. „Най-високата точка - Вертекс“ - темата за стремежа към най-добрата версия на Аз-а, трансцедентното мислене, пресечната точка между земно и божествено, новаторство и приемственост (галерия Ракурси, София)
2024 г. „Седиментен процес – визуалният език на Елица Барамó“ – документален шорт филм
2026 г. „Почти пейзаж, времето в действие“ - развива темата за трансформирането на мига в безкрайност, издига преходните моменти на изгрева и залеза във вечно преживяване на светлинния поток. Потапя зрителя директно в движението на природата, където границата между наблюдател/обект и пространство изчезва. (галерия [а] cube contemporary, София)

кураторски текст