top of page
20160722_184234___.jpg

ВРЕМЕВЕЕНЕ* В СЕДИМЕНТИ И ЦВЕТОВЕ
 

Проф. КРАСИМИР ДЕЛЧЕВ, доктор на философските науки, СУ

критическо изследване за изложбата на Елица Барамó
„Времето в действие: Почти пейзаж“ (март 2026 г., София, [a]cube contemporary),

(публикувани фрагменти в уебсайта на СБХ и печатния му бюлетин)

       Съзерцавайки картините съпреживяваме забавено до максимум движение през обектива на миниатюрна кинокамера-автомат върху четката на художничката.
Ситуации:
- Образи на едно фотонно въображение «на тъмно», сякаш «хукващо» «подир сенките на облаците» в енергийно-слънчев пространствено-времеви процес, вулканично раждащ и поглъщащ вдъхновяващи форми и цветове, нахлуващи незнайно откъде в паралелни светове.

 

- Кадри в безвъздушното и безтегловно пространство някъде и никъде, там където не сме били, във Вселената на вътрешното Аз.
 

- Квантово-механично неопределено задвижвани и автономни перспективно разни погледи и раз-гледи към променящи се като беззвучни светкавици без тътен, неведомо гаснещо-раждащи се феномени, диктувани от своеволната ноуменална женска Вечност, където всичко е възможно, себепроизвеждаща се, ефирно-стихваща в лунната самозабрава на Наблюдателя и Съзерцателя, стоящи зад кадрите на фотонното въображение-изображение насам-натам, наляво-надясно, нагоре и надолу, прииждащо и бягащо, творящо на фона на една безшумна и невидима, непонятна, слухово-невъобразима седиментална Тишина.Тихо случващ се «Седиментен процес».
 

- Лееща се музика на електронни траектории, пътуващи електромагнитни и топлинни светлинни приливи и отливи на слягащи се на вълни слоеве в емоционални пулсации на дискретно-колорирана Светлина.
 

- В това «някъде там където» слънчевата топла светлина неусетно утихва в гъстата мъгла и се отразява матово, преминавайки неуловимо в лунно осветление на зареялото се мечтание в множество перспективи и далнини, бездънни в безвремието на Вечността - дето пребивават безплътните сенки на развъплътилите се души на непрежалимо-близки същества, отлетели от нас и от нашия земен свят в друг, неземен, или в други паралелни светове, откъдето ни съпътстват покровителствено като Ангели с невидими криле, ефимерно-реещи се връз усмивките на Бездната.
 

            В разговор с авторката (художник и куратор), експонирайки пред мен всяка от картините със съответни разяснения, тя сподели нещо твърде важно за целия цикъл, за този проект. Оказва се, че в някои от тях («Камшичен поглед, наблюдатели и съзерцатели»; «Нощен пейзаж, частен случай»; «Топла светлина»; «Слънцето пред очите ми, Земята под краката ми»; «Часът на постоянното Слънце – 00:00»; «Зрели плодове, акционисти и воайори») - тя съзнателно отделя Цвета от Формата и това е «изведен принцип в процеса на работата». Или пък рисува самия преход от цвят към форма и обратно, дирейки «красотата в движението». Тези нейни похвати и творчески прийоми са израз на една «режисура», целяща да улови погледа на зрителя, наблюдателя, съзерцателя - както в картината «Пактът на Зората» - и да го окуражи да поеме , без да забележи, по завоите от класическата перспектива /налична в «Часът на постоянното Слънце – 00:00»/ и да го изправи пред задачата да се опита да се дистанцира от представата си за пейзажа като жанр, използван в настоящата изложба по-скоро като изразно средство. Разделянето на формата и цвета създава възможност за иницииране на самостоятелно емоционално поле. Тази дистанция между

двата елемента еманира в свобода – както за цвета, така и за структурната и перспективна логика на формата. Така се открива пространство за едно «запазено пътуване към друга осезаемост, синестезия чрез активното съучастие /интерактивност/ на зрителя… С тази цел тя умишлено сплита няколко хоризонта заедно в една невъзможна перспектива /като сплетени пръсти в длани/ за да прeосмисли някои норми на класическото изкуство в съвременни форми, без да се рискува изпадане в грозно безформие и отблъскващи деформации.
 

Обобщение:
Изглежда Елица Барамó преследва упорито и настойчиво във всички свои изложби, част от дългогодишния проект «Седиментен процес», една авторова благородна програма,  възнамеряваща успешно противодействие с ресурсите на «естетиката на бавното движение» - чрез субтилно активиране и «режисиране», събуждащи силно-залинелите съзерцателни способности в широката публика - да я «спаси» художествено и окуражи в изграждането на вътрешен душевен и духовен отпор срещу обезличаващите и деперсонализиращи тенденции, съпътстващи прекомерното ускоряване на урбанистичния живот. Екзистенциалните прагове на «свръх»/преживявания, консумация, грижи, изисквания/ вече са преминати и рекушират в хистерия, апатия и нихилизъм. Тази ситуация е забелязана още в края на XIX и началото на XX век, първо от Ницше с критиката му срещу европейския нихилизъм и апел за «преоценка на всички ценности», сетне от Ернст Юнгер, Хайдегер и Ясперс, а напоследък от Слотердайк, оборващ качването ни в «ескалатор на прогреса». Юнгер е анализирал феномена на «тотална мобилизация», Ясперс търси екзистенциален изход от духовната криза чрез завръщане към свободна и неклерикална** вяра, Хайдегер в «Битие и време» в себестно екзистенциално бъдене, събудено за винаги-своеви «проект», удържан в свобода откъм илюзии за отвъдност в крайно «битие на към смъртта».

 

Неимоверното повишаване на ритмите и скоростите на икономическия, социален, политически, културен, професионален, семеен, личен живот вече предизвикват остро «задъхване» и негодност за адаптация в болшинство от хора, които «прегарят» в здравословен и душевен план, инфантилизират се или попълват редиците на «новото варварство» на примитивите: Хикс, Игрек и Зет, всеки един от «тълпата» на «масовото общество», управлявано от псевдоелит /оглавен от цинични плутократи/ Шпенглер се оказа прав. "По-полека, по-полека; забави, забави!" – дочува се припев.
 

В съвременното изкуство вече се търсят нови техники за съживяване на художественото съзерцание. Елица ни предлага своята в новата си изложба. Нейните търсения са друга версия на космизма на Васил Иванов. При него Човекът е представен донякъде в тварно-смирена позиция, като чезнеща сянка в универсума, докато при авторката е търсено въздигането на човешкия дух.
 

Съзерцанието е безкористен душевен акт протичащ в любуване, нега или възхита. То не е работа, нито бизнес, а мечтателност и проникновение.
---------------------------

* Zeitigung – М. Хайдегер "Битие и време"
Понятието "времевеене" (Zeitigung) е централно за анализа на това как човекът (Dasein) съществува във времето. 
** клерикален - църковен

bottom of page