ВРЕМЕТО В ДЕЙСТВИЕ: ПОЧТИ ПЕЙЗАЖ (1)
Елица Баръмова – Барамó
(художник и куратор)
март 2026, [а] cube contemporary , София
изложба живопис
 

Изложбата включва живописни композиции, смесена техника – акрил и пастел върху хартия, създадени през последната година. Те са част от дългогодишния авторски проект „Седиментен процес“, настоящата изложба е 6-та фаза /и 21-ва самостоятелна изложба/.
 

авторката за изложбата:

Проектът развива темата за трансформирането на мига в безкрайност, издига преходните моменти на изгрева и залеза във вечно преживяване на постоянен светлинен поток. Потапя зрителя директно в движението на природата, където границата между наблюдател/обект и пространство изчезва.
 

Да си построим теоретична постановка на тъмно.
Пускаме светлина на сцената.

и але хоп:

Хукваме подир слънцето (2), за да не залезе
докато земята се върти. Догонваме светлината и Абсолюта.

Зората ми обеща красив залез, ако земята продължи да се движи.
 

Приемам ролята на друмник.
 

Слънцето никога не залязва. Прекрасно топло и светло перпето мобиле, континуум на светлината. Процес.
 

В тази постановка скоростта е инструмент, с който наблюдателят проявява воля да спре времето, като се движи в синхрон със светлината.
 

Зората е обещание, следа от движение. Между въртенето на земята и желанието да догоним деня проблясва пейзаж.
 

Изгревът и залезът са ситуационни възприятия на динамичен наблюдател в движение. Това, което се възприема като „начало или край“ (изгрев или залез), е красива илюзия от нашето движение, возени от голямата въртележка. Изгревът и залезът утвърждават субективното начало, а то е подвластно на иманентното, на емпиричното. Зрителят би могъл да не е просто наблюдател на изгреви и залези, а „спътник“, който се движи със скоростта на светлината, за да остане СЪС деня. Догонването на слънцето е опит да превърнем кантовия феномен (залеза) във вечен ноумен (светлина) (3). Изгревът и залезът са феномени, нещата, каквито ни се явяват чрез сетивата, докато Слънцето/ Абсолютът е ноумен - нещото само по себе си, което е извън нашето време и пространство; светлината като онтологична категория.

 

Тичам подир слънцето, навлизам в гъста мъгла. Насаме с настоящето. Фрагментите от пейзажа, които си представям че виждам, понякога ме докосват. Те са част от реалното ставане. Настоящето е безкраен момент, тук материя и дух се срещат. Настоящето, в което ако не заобиколим стената, става колизия. Слънчев лъч пробива мъглата, пречупва се в симфония от капчици, ехо от отражения. Дифузна светлина, тя не скрива истината, а разтваря егото и субективното извън умозрението, където индивидуалното значение се губи, за да остане само „бяла светлина“. Принудително пристигане в бъдещето отцежда гъста битийна болка. Протагонистът осъзнава наяве, че е „фикция“ в общия план. Мъглата на Мигел де Унамуно (5) изпраща отблясъци. Следва сублимация.
Мъглата е част от естетическия ми арсенал, тя оставя само най-близкото във видимо битие, задния план изчезва. Сфуматираната видимост стимулира фантазията да търси още контури. Представям си, че именно мъглата е вдъхновила Леонардовото Сфумато. Ако за да Винчи сфуматото е метод за придаване на дълбочина, движение към хоризонта и точката на изчезване, в настоящата изложба мъглата е убежище на настоящето – срещата между тяло и дух, описана от Мерло-Понти (4). Пейзажът не е пред нас, ние сме вътре в него. Колизията със стената е моментът, в който „материята напомня за себе си“ в рамките на духовния път.

 

Връзката между това „хукване“ и гъстата мъгла е диалектическа и намира своя визуален нюанс в разработваната от мен концепция „Седиментен процес“ (6). Този артистичен жест фокусира „Естетиката на бавното движение“ като етична естетическа рамка.

Нека възприемем слънцето, само по себе си, като пример за абсолютна величина - територия на философията. Абсолютът е извън времето и нашите измерения, извън сравнителното мислене, извън полярното възприятие и двоичност на нещата.
 

Светилото, което създава нашата мерна единица за време, остава да пребъде извън него.

--------------------------------

Авторски референции и концепции:

• (1)  Анри Бергсон (1859 - 1941) „Продължителността и Настоящето“
  реф. Заглавието 'Времето в действие' отхвърля статичния пейзаж, за да улови чистата продължителност на светлинния континуум. Времето не е сбор от секунди, а непрекъснат поток, самото ставане.

• (2)  Пол Вирилио (1932 – 2018)  „Естетика на скоростта“
  реф. Въвежда понятието „дромoлогия“, за логиката на скоростта, изследва как тя променя нашето възприятие.

• (3) Имануел Кант (1724 – 1804) „Емпиричното и трансцеденталното“
  реф. За опита да превърнем феномена във вечен ноумен.

• (4) Морис Мерло-Понти (1908 – 1961) „Феноменология на възприятието“ реф. За преживяването на тялото като точка на колизия с духа.

• (5) Мигел де Унамуно (1864 – 1936) „Мъглата“
  реф. Мъглата като състояние, в което индивидуалното значение се губи в дисонантна екзистенциална несигурност.
  ------------

• (6) Седиментен процес (авторска концепция): Визуален език, базиран на линейна перспектива и математическа логика (разработван от 2016 до сега). Пресъздава движение в пространството или идеята за постоянното движение в обекта, дори когато е в покой. За целта използва множество сечения на формата. Пластиката на изображението е резултат от движение на прости и съставни форми. Със средствата на живописта създава усещане за кинетика, превръщайки времето в материална следа върху картинното поле.

• (7) Естетика на бавното движение (авторска формулировка): възможност за наблюдение на фазата на отклонение, насърчаваща пространство за разбиране и толерантност, което се простира отвъд егото.